Руската ФСБ надушва бягството на Радо и Матей от Динамо М в Тренто, планът все пак успява
Големите треньори по правило са големи чешити. Не всеки обаче е готов на всичко в името на успеха. 41-годишният Радостин Стойчев е от друга порода. Новият селекционер на волейболистите мести планини и няма спирачки, когато си набележи цел. Като прибавим към това удивителния му работохолизъм, който го държи в залата по 12 часа на ден, разбираме защо точно той е най-успешният български треньор във волейбола.
Въпреки нелошата си кариера, минала през отбори като ЦСКА, Бенфика (Порт), Дунаукрафт (Ав), Смедерево (Сър) и Тур (Фр), като състезател Стойчев не е на равнището на собствените си амбиции. Работи до припадък и постига всичко със страшно много труд. Често това го превръща в обект на подигравки.
В спорта средата е такава - всеки, който се отличава от общата маса, лесно става мишена. Особеният характер на Радостин допълнително изостря ситуацията. "Обичаше да иронизира. Хуморът му беше тежък, направо болезнен - на принципа ние се шегуваме, някой плаче", спомня си бивш съотборник на Радо в ЦСКА.
Въпреки приятелския огън обаче Стойчев стига до националния отбор. Включен е в разширения състав за олимпийските игри в Атланта през 1996, но в последния момент треньорът Богдан Кючуков решава да го остави пред телевизора заедно с Радо Арсов и Петър Атанасов-Салатката. "Не всички във волейбола бяха добронамерени към Радо. Кариерата му като състезател се стече така, че сега той има да си връща на много хора. По някакъв начин трудностите, които срещна като спортист, го мотивират допълнително като треньор", разказва участник в събитията от 90-те.
Да стане треньор, не е детската мечта на Радостин, въпреки че семейната традиция го повелява. Баща му Светослав извежда младежкия национален отбор до златните медали на световното Кайро '91, а дядо му Димитър е първият национален треньор по борба и в двата стила, съратник на Дан Колов. Още преди да приключи с волейбола, Радостин опитва да завърти собствен бизнес. С помощта на приятели наема лоби барове в хотели в курорта Албена, открива и първото си ателие за химическо чистене в столичния комплекс "Младост". По това време се запознава и с настоящата си съпруга Ели, която е Мис Стюардеса. Бизнес начинанията позволяват на Радо да живее добре, но за него парите никога не са били самоцел. Той има нужда от други предизвикателства.
Така през 2003 г. се озовава при президента на Славия Иван Сеферинов-Джиго, който го прави треньор на мъжкия отбор. Радо бързо разбира, че ако не промени цялостната организация в клуба, не може да постигне кой знае какви успехи. Намира спонсори, вкарва пари и не след дълго предлага на Сеферинов да купи клуба. Джиго отказва. Радо напуска, но вече е сторил най-важното - успял е да създаде близка връзка с младата надежда на белите Матей Казийски. За чудото от Овча купел говори цяла Европа. Само Динамо (Москва) не говори, а действа. През 2005 г. треньор на московския отбор е Владимир Алекно, с когото Радостин се познава от Тур (Фр). Алекно настоява за привличането на Казийски, въпреки че талантливият българин е още дете. За да е спокоен Матей, руснаците предлагат с него за Москва да замине и Радостин. Да му помага в усвояването на езика и изобщо да улесни периода на адаптация. Стойчев е назначен за помощник на Алекно с впечатляваща заплата - 15 000 долара на месец, и е настанен в луксозен апартамент. Радостин не е единственият чужденец в екипа на Владимир Алекно. Там е и италианският статистик Серджо Бузато. Работата в Динамо потръгва. Казийски напредва не с дни, а с часове, отборът печели шампионската титла на Русия, а за българското супероръжие на Динамо започват да пристигат оферти от цяла Европа. Само от Италия са шест. За подписа на Матей се борят Сислей (Тревизо), Мачерата, Рома... Има обаче една подробност - Казийски върви в комплект със Стойчев и Бузато. Единственият клуб, готов да купи цялата стока, е Тренто. Започват тайни преговори, за които Владимир Алекно идея си няма. Федералната служба за безопасност, първоприемник на КГБ и основен спонсор на Динамо, надушва конспирацията. Алекно е информиран на секундата. "Не е възможно зад гърба ми да става каквото и да било", категоричен е коравият белaрус.
Точно преди финалите на Шампионската лига в Москва през 2006 г. ФСБ отново предупреждава Алекно за телефонни разговори по оста Москва - Тренто и съветва треньора: "Тези продължават, гони ги." И този път Алекно застава зад Казийски, Стойчев и Бузато. В крайна сметка обаче Тренто печели битката. Матей има договор с Динамо М за още едно година, но огромното влияние на президента на Тренто Диего Мосна и активното съдействие на шефа на БФВ Данчо Лазаров правят мисията възможна. Президентът на международната федерация ФИВБ Рубен Акоста издава служебен сертификат на Казийски и той е картотекиран в Тренто въпреки съпротивата на Динамо и Славия. Случаят е приключен. Но не за всички.
Един ден преди началото на европейското първенство в Москва през 2007 г. спортният директор на Динамо М Руслан Олихвер съобщава на другия българин в отбора Теодор Салпаров да си стяга куфарите. Голямата мечка е изиграна и руският пазар се затваря за всички българи. И в спорта, и в живота всеки край е ново начало. С приключването на сегата "Динамо" започва приказката "Тренто". В нея се разказва за победи, титли, купи и постижения без аналог. Както и за един треньор, готов на всичко в името на успеха.
Катерина Манолова, 7 дни спорт