Предаването „Код Спорт“ по ТВ+ срещна зрителите си с испанския мотоциклетист Дани Педроса, който в периода 2006 – 2018 г. с отбора на „Хонда“ записа 236 състезания и спечели 31 победи в  MOTO GP. През цялата си кариера се състезава за японския отбор, изучава айкидо и японски език, а също така проявява огромен интерес към японската култура. Неслучайно е известен в спортните среди като „Малкия самурай“. Педроса е един от най-постоянните състезатели в пистовия мотоциклетизъм в последните 20 години. 34-годишният испанец се оттегли от активна състезателна дейност в края на 2018 г., след като стана световен шампион до 125 куб. см и два пъти спечели титлата при 250-кубиковите мотори. Той успя да завоюва тези титли в три последователни години – 2003, 2004 и 2005 г. След това премина в кралския клас Мото Джи Пи, където прекара 12 сезона, спечели 31 състезания и завърши 112 пъти в тройката, но така и не успя да стигне до шампионската корона, а стана три пъти вицешампион. В знак на признание към безспорните му качества един от завоите на пистата „Херес“ в Испания е кръстен на негово име. Това е шиканът Педроса. Малко пилоти могат да се радват на такава чест, но Дани го е заслужил.

- Дани, откъде идва влечението ви към високите скорости?

- Наследих страстта към моторите от моя баща. Мога да кажа, че съм израснал на мотор, защото държа кормилото, откакто се помня. Баща ми и неговите приятели бяха големи любители на мотоциклетизма и караха мотори в свободното време. Сега често разглеждам снимки, на които съм малко дете и седя върху седалката. Родителите ми разказват, че винаги съм искал да бъда качен на мотора. А когато ме свалят – тогава съм започвал да плача... Спомням си, че всичките ми играчки бяха мотори. През уикендите изпитвах едно-единствено желание и то беше да ходя на състезания или да ги гледам по телевизията. За мен имаше едно важно нещо – моторите. Трябва обаче да призная, че в началото бях по-скоро страхлив, отколкото смел. Съмнявах се дали трябва да се занимавам сериозно с мотоциклетен спорт. Но моите близки ме насърчаваха. Чувал съм какви ли не реплики по мой адрес. Някои казваха, че ще успея. Други не виждаха в мен талант. Аз бях много работлив и съвестен, но се срамувах и имах нужда да ми помагат. Не ми беше лесно да понасям големите изисквания към мен. Всеки път, когато слагах каската на главата си и излизах на пистата, ставах все по-добър. Надминавах дори собствените си очаквания. В началото имах за съперник състезател, който беше наистина много силен и ме биеше. Той винаги печелеше, а аз винаги оставах втори. Това ми помогна да се развия, защото се стремях да го догоня. Не ми беше лесно, защото той беше по-голям, по-опитен от мен и караше по-добре.

- Кога решихте, че градите кариера в спорта?

- Бях на 12 години, когато спечелих испанския шампионат по минибайк. След това трябваше да взема решение какъв да бъде следващият ми ход. Моето семейство нямаше възможностите да ме финансира за кариера в мотоциклетния спорт... Осъзнавах го, но не съм страдал от това. Разбирах ситуацията. Виждах какви жертви прави баща ми, колко много работи и как всичкото му време отива в занимания с мен. Не бях разочарован. Приемах действителността такава, каквато е. Може би не съм си давал сметка, че имам бъдеще като състезател. Тогава за мен това беше просто забавление. Харесваше ми да карам мотор, но никога не съм мислил сериозно да ставам професионален състезател. Постепенно обаче започнах да правя планове за бъдещето.

- Кое ви помогна да успеете?

- Изведнъж нещата се получиха. Може би стана случайно, но всичко тръгна в правилната посока. Помогна ми един от моите приятели. Посъветва ме къде и как да си подам документите. Направих го, макар че не очаквах да има резултат, защото се търсеха по-млади състезатели от мен. Казах си, че няма какво да губя и трябва да опитам. Това беше процес на селекция за световния шампионат до 125 куб. см и аз бях сред избраните. Срещнах се с моя бъдещ мениджър Алберто Пуиг, агенция Дорна и отбора Мовистар. Те ми дадоха шанс, макар че не отговарях на всичките им критерии. Вече трябваше да карам истински състезателен мотор, без да имам никакъв опит с такива машини. Дори не знаех как да превключвам предавките. Но хората разбраха ситуацията ми и ми осигуриха времето, от което се нуждаех. Това беше моят истински старт. От този трамплин потеглих нагоре.

- Лесно ли се адаптирахте в новата среда?

- Казах ви, че като дете бях срамежлив. Това чувство не ме напусна и когато започнах да се състезавам. В началото всичко ми се виждаше много голямо. Около мен бяха известни спортисти, които бях гледал по телевизията. Изведнъж попаднах в дълбоката вода и трябваше да плувам с големите акули. Карах по страхотни писти, пътувах по целия свят. А доскоро много рядко напусках родния си град. Всичко рязко се промени. В състезанията бях като гипсиран, защото обстановката не ми беше позната. Трябваше бързо да уча много нови неща, но тялото няма време да ги възприеме. В същото време календарът върви на високи обороти – едно състезание след друго. Няма време за почивка. И докато се обърнеш, половината сезон вече е свършил...

- С какво ще запомните 125-кубиковия шампионат?

- Най-щастливият ми момент беше, когато завоювах първата си световна титла. Успях да го направя и това беше страхотно! Да спечеля състезание или да завърша в тройката – знаех, че това го мога. Но да стана шампион - струваше ми се абсолютно невъзможно. Мислех, че няма как да стане. А се оказа постижимо. И тогава започваш да мислиш по друг начин. Показваш на своите близки, приятели и на всички зрители, че можеш! Те гледат по телевизията как печелиш. Това е неописуемо вълнение. Започнах да крещя и да плача. Преливах от радост.

- Какво друго почувствахте при този триумф?

- Много е сладко, когато спечелиш титлата - след толкова дълго чакане, след толкова много работа и след като толкова силно си я искал. Когато стиснеш купата в ръката си, усещаш удовлетворението, че е най-накрая е дошло времето да се наслаждаваш на плодовете от своя труд. И изведнъж идва нещо ново. Само три дни по-късно или може би бяха пет дни, получих контузия. За първи път пострадах наистина сериозно и бях далеч от къщи. Напълно нова ситуация за мен. Чудех се защо се случи на мен. Защо аз трябваше да се контузя? Правех всичко по правилния начин. Трудех се здраво. Не се опитвах да мамя съперниците си и ги уважавах. Не разбирах защо съдбата ми изпрати това наказание да счупя и двата си глезена на 18 години, когато нещата се развиваха отлично. Търсех някакво обяснение. Не винаги обаче има обяснение за това, което ни се случва.

- Защо решихте след това да преминете в по-горния клас до 250 кубика?

- Много бързах да се върна на пистата след контузията. Успях да използвам паузата между двата сезона, за да се възстановя. Качих се на новия мотор без никаква подготовка. Изобщо не познавах машината, но давах газ, сякаш да избягам от неприятностите. Изненадващо бях много бърз. Имах и късмет да спечеля още първото състезание. Получи се лесно. Сезонът се разви добре и станах шампион. Спечелих 7 състезания и се класирах 14 пъти в тройката.

- Успехите заличиха ли неприятния спомен?

- Победите са хубаво лекарство, но не изтриват болката. Това е трудно за обяснение. В крайна сметка научаваш много – и в трудните моменти, и в хубавите. И когато излезеш от линията на успеха, вече знаеш много неща. Тогава можеш да намериш обяснение защо си в тази позиция и да си отговориш на въпроса – не мога да побеждавам поради тази или онази причина. Това важи не само за спорта, а за всички сфери на живота. Повечето хора анализират защо не са постигнали нещо. Трябва обаче да се питат „защо“ и когато са постигнали нещо. При успехите разумът сякаш остава на заден план за сметка на емоциите.

- Вие как се справяте с негативизма?

- Моята кариера в световния шампионат винаги е била предмет на широко обсъждане. Не само в Мото Джи Пи, но и в 250-кубиковия клас. Казваха, че няма да успея. Че нямам качества. Започнах да се сблъсквам с тези прогнози още след първото си състезание, след първия и след втория сезон. После казваха, че победите ми се дължат на други фактори, не на моите способности. А след това не вярваха, че с моя техничен и лек стил мога да имам успехи само с 250-кубиковите мотори, не и с по-големите машини в Мото Джи Пи. Бях поставен под голямо напрежение. И когато влязох в Мото Джи Пи, сякаш самият аз изпитвах съмнение, че ще мога да побеждавам, защото моторът беше твърде голям за мен. И в същото време толкова мощен! Заради физиката си аз съм подходящ за по-малките класове, не за Мото Джи Пи. Именно това беше голямото предизвикателство. Мислех, че каквито и резултати да запиша, ще бъдат успех за мен. От малък съм дребен на ръст, но това не ми е пречело, дори ми харесваше в училище. В спорта нямаше голяма разлика. Трябваше да си постигам целите с моята физика. Всичко се случваше по същия начин, само че по-трудно. Попаднах на страхотен отбор като „Хонда“, в който не само повярваха в мен, но и ми помогнаха да стана по-силен.

- Имали сте много трудни моменти в Мото Джи Пи…

- Да, имаше три години, в които наистина изпитвахме трудности в Хонда. Това бяха 2007, 2008 и 2009 г. След това ни отне още един сезон да се приспособим към новите гуми, защото нашите мотоциклети бяха направени за друг тип гуми. Допълнителни трудности ни създадоха вътрешните промени в отбора, защото хората често се сменяха. Комуникацията с Япония не беше лесна. Имахме и конфликти по някои въпроси. Но накрая нещата се получиха. След като доста време буксувахме на едно място, започнахме да вървим напред. Намерихме точния баланс между конструкторите и отбора и създадохме страхотни мотоциклети.

- Винаги ли сте държали кариерата си в свои ръце?

- Понякога стигаш до момент, в който мислиш, че държиш всичко под контрол, но всъщност не е така. Случват се много неща, върху които нямаш влияние. И когато те връхлетят, всичко се обърква. Без да разбираш защо, се оказваш на грешното място в грешния момент. Тогава колкото по-силно преследваш целта си, тя толкова повече се отдалечава от теб. В такива случаи не трябва да се фиксираш върху проблема, а да го погледнеш от друга гледна точка. Много е лесно да се провалиш, защото искаш да спечелиш на всяка цена точно в този момент, когато е невъзможно по независещи от теб причини. Обикновено, когато имаш воля и се трудиш целенасочено, пречките една по една изчезват. Нужно е време, но постепенно натискаш газта и си постигаш целта. Понякога това се случва на теб, но понякога се случва на друг, който също работи и е дочакал своя час. Не можеш да победиш такъв съперник. Все едно да плуваш срещу течението и да се опиташ да победиш морето. В един момент умората те изтощава и не можеш да продължиш. Спираш да плуваш и виждаш как морето те отнася далеч.

- Как се справяхте с контузиите?

- Тежките контузии проникват дълбоко в теб като белези. Трудно е да ги изтриеш. Това са събитията, които оставят следа върху живота. Могат да променят донякъде характера ти, гледната точка или настройката за поставените цели. Уроците трябва да се учат и грешките да не се повтарят. Една от сериозните ми контузии, която получих в Германия на дъжд, беше моя грешка. Аз обаче си научих урока и след това бях способен да печеля състезания на дъжд. До този момент имах големи трудности да бъда бърз на мокра настилка и никога не постигах добри резултати в такива условия. Спомням си онова състезание, бях лидер в класирането за световния шампионат, когато заваля изведнъж и си казах: „Това може да ми попречи да спечеля титлата“. Имах този проблем още от дете и трябваше да се справя с него. Стартирах и поведох със 7 секунди пред най-добрия състезател на мокро по онова време Кейси Стоунър. Натрупах тази преднина само за 5-6 обиколки. Когато разбрах, че съм по-бърз, поисках да се откъсна повече напред. Тогава катастрофирах. Не знаех как да контролирам емоциите си. Провалих се, защото мислех, че правя нещо, на което не съм способен. В едно друго състезание катастрофирах по същия начин. Понякога животът е поредица от еднакви моменти, които се повтарят. Проблемът е, че сякаш не ги забелязваме и не си вземаме поука. Знаете ли, че да стана световен шампион за мен беше една голяма мечта. Но ми се струваше по-вероятно тя да се сбъдне, отколкото да спечеля състезание на дъжд. Но по-късно печелех състезания на мокро трасе и само баща ми знаеше какво ми е струвало. Хвърляше ми един поглед, който казваше: „Окей, ти стана шампион, но също така спечели и на дъжд...“

- Какво ви подтиква да се върнете след травма?

- Това, което ме мобилизира след контузии да се върна на пистата и да печеля, е защото не се състезавам самоцелно. Когато заставам на старт, го правя, за да спечеля.

- Кога се забавлявахте най-много?

- 2012 година беше невероятна, защото почти през целия сезон се качвах на подиума. Започнах сезона много страхотно. Предишната година преминах през много контузии. Чувствах се крехък и не достатъчно уверен. Затова започнах да се стремя да намалявам грешките си. В резултат се представях отлично и в първите състезания бях винаги в тройката – втори или трети. Стигнахме до летните стартове, до средата на шампионата. Усещах напрежение, защото не бях спечелил нито едно състезание. Позната история... Стигнахме до пистата в Индианаполис, която аз харесвам и...спечелих с рекордна обиколка! След това взех почти всички останали стартове. Не знам защо, но получих и наказание, което ме спря. Виждате, през онова лято нямах победа, а след това записах най-много победи. Помня, че моторът работеше много добре, аз бях доволен и се забавлявах. С този мотор можех да правя каквото си поискам – да взема всеки завой, да дрифтирам, да сменям внезапно посоката. Това беше най-доброто време в моята кариера. С Хорхе Лоренсо направихме страхотни надбягвания.

- Как празнувате успехите?

- Моят начин да изразявам радостта си от победите не е нещо особено. Просто освобождавам емоциите си. Събирам се с механиците, приятелите и семейството, ако са на състезанието. Излизаме заедно на вечеря и празнуваме. Това е нещо, което всеки човек прави по различни поводи. При мен няма нещо лудо или специално. Аз изпитвам едно много особено чувство на вътрешен мир и удовлетворение, че съм си постигнал целта.

- Какво усещахте в края на състезание?

- Когато премина финалната линия, чувствам облекчение, че съм реализирал потенциала и усилията не само в личен план, но и на всички около мен. Благодарен съм на отбора, на феновете, на роднините, на приятелите, на лекарите, на масажистите. На всеки, който е част от историята. Усещам, че като постигна добър резултат, връщам на всички тях частица от това, което те са дали за моя успех.

- Мислили ли сте да се откажете по-рано от спорта?

- Имало е моменти, в които съм страдал и изобщо не съм се забавлявал с мотоциклетния спорт. Но тези моменти избледняват във времето. Те не са съвсем истински, а се създават от временни обстоятелства. Затова не продължават дълго. Трябва да преминеш през тях. Животът не винаги е в розови краски. Но аз съм знаел, че най-доброто, което мога да правя, е да се състезавам. Защото имам талант и защото ми харесва. Направих някои хора щастливи и може би съм оказал влияние върху други, които са ме последвали. В моментите, в които съм изпитвал трудности, съм мислел и за тях. Когато правиш нещо пред погледа на много хора, не си сам - трябва да мислиш за останалите.

- Мислите ли за хората около вас?

- Почакайте, един от най-големите ми страхове винаги е бил да не разочаровам хората около мен. Това никак не ми харесва. Искам да съм човек, на когото може да се има доверие и в когото хората да повярват. Може да ми коства много, но аз се стремя никога да не разочаровам хора, които вярват в мен.

- Какви мечти ще преследвате сега?

- Не знам как да обясня... Не мога да кажа, че скоро съм изпълнил някаква мечта и не трябва да преследвам друга. За мен това е нещо постоянно. Голямата цел в живота ми е да усещам удовлетворение. Да се чувствам реализиран. Доскоро това се случваше с мотора. Утре е със семейството, а на следващия ден – с ново изживяване. Всичко е въпрос на личностна реализация.