Легендарният алпиец Кристиян Гедина даде ексклузивно интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е специалист в скоростните дисциплини. Роден е в Италия и има в колекцията си 13 победи в стартове за Световната купа - 12 в спускането и 1 в супергигантския слалом, както и 33 подиума. Участник е на 5 олимпиади и е медалист от 3 световни първенства. Гедина остава в историята със състезанието на една от най-опасните писти в света - “Щрайф” в Кицбюел. На старта през 2004 година той развива скорост от 138 км/ч, като на последния скок преди финала прави шпагат във въздуха. През 2006 година сложи край на кариерата си в ските, за да се отдаде на ...автомобилния спорт.

- Г-н Гедина, за първи път ли сте в България? Имате ли вече впечатления от нашите планини?

- Не бях идвал, за първи път съм тук, но ми харесва много. Чувствам се като вкъщи.

- За Вас и карането Ви се носят легенди. Как бихте определили своя стил?
- Винаги съм бил считан за изключително бърз, такъв който знае как да даде скорост на ските. Както се казва на нашия спортен жаргон, аз съм добър плъзгач. Този израз се използва от италианци, французи и американци.

- Кой е първият Ви спомен върху ски, на колко бяхте? Кой е „виновникът“ да се захванете със ските?

- Никой не ме е насочил натам. Аз съм от Кортина и там децата се качват на ските още на 3-4 години. Но пък мога да кажа, че моят първи учител бе майка ми. Тя обожаваше ските. За съжаление, не успя да види успехите ми, защото загина в инцидент със ски, когато бях на 15 години.

- Дебютирате в Световната купа през 1989-а. Помните ли първото си състезание?

- Спомням си го добре. Това беше през сезон 1988/89. Направих само един старт. През следващия сезон, вече направих всички без един –Кицбюел. Сезонът, в който изгрях, беше следващият 1989/90. Първото ми състезание за Световната Купа бе в Гармиш- Партенкирхен през януари 1988 г.  Спомням си го ясно, защото пистата беше особено сложна и за младеж като мен, на 18 г., бе доста трудно. Но пък в онзи момент реализирах една моя мечта – за бъда в Световната купа.

- Участвали сте в пет олимпийски игри, имате медали от пет световни първенства, за 17 години имате 13 победи в Световната купа. Кое състезание лежи най-много на сърцето Ви?
- Участвах на пет олимпиади, но за съжаление така и не взех медал, което беше голямата цел в кариерата ми. Но пък най-хубавият ми момент е със сигурност първата ми победа в Световната купа, която постигнах в Кортина пред моите съграждани, пред „моите“ хора. Беше прекрасно и заради факта, че бях едва на 20 години.

- Щрайф, Кицбюел, 24.01.2004 г., 137,6 км/ч. Какви са спомените Ви от това състезание?

- Ха-ха, няма как, вече всички ме свързват най-вече с това състезание и с шпагата, който направих тогава, а не с 13-те ми победи. Направих го на последния скок, заради облог с братовчед ми. Съжалявам малко, че ме помнят заради това, а не заради 13-те първи места. Но пък всичко е бизнес вече и може би, в крайна сметка, не е толкова лош този етикет „момчето с шпагата“. Където и да отида, хората казват: “А, Кристиян, шпагатът, о-о-о, невероятно!”

- Предварително ли бяхте решил да направите този скок?

- Винаги ме питат това – на момента ли го реши или го беше замислил предварително? Истината е, че беше решено преди старта. Братовчед ми твърдеше, че не съм способен да направя подобно нещо на последния скок и така се хванахме на бас на по пица и бира.

- Знаем, че за да си спускач, трябва да го носиш в себе си. Имало ли е случаи да застанете на старта и да Ви хване страх?

- Да кажем, че е нормално, човешко и правилно да те е страх преди старта, иначе би било безразсъдно. Големите страхове са обаче после, докато спускаш. Когато предприемеш някой риск, получаваш „вливане“ на адреналин, сравним с това да си караш спокойно в града и изведнъж пред теб да изскочи пешеходец. Адреналинът те засипва, но трябва веднага да се отърсиш, защото не може да си позволиш да губиш време в размисли какво се е случило. Трябва да мислиш само напред, да мислиш как по-бързо да слезеш.

- Какви мисли се въртят в главата на един скиор там горе? Застанал си на старта на „Щрайф“, например.

- Винаги са ме считали за състезателя, който създава хаос на старта. Аз не се концентрирах предварително твърде много, не мислех за състезанието. Създавах винаги един малък хаос около себе си – шегувах се, смеех се, говорех с публиката, съотборниците, моя екип, разказвах вицове, бъзиках се с другите. Това беше моят начин да се отърся от напрежението и да потегля със спокойна и чиста от мисли за задължителен успех глава.

- През 1992 година преживявате тежка катастрофа. На какво Ви научи този инцидент, промени ли мирогледа Ви?

- Всъщност инцидентът се случи през 1991-ва. Тежък инцидент, в началото дори се мислеше, че няма да мога повече да се завърна на пистата. Но не престанах да вярвам във възможностите си, в това, че мога да се завърна силен. Въпреки това, пътят до подиумът бе много дълъг, продължи 3 години и половина. От 1991-ва до 1994-95-та не взех нито един медал. Беше трудно, защото не постигах резултати, макар че правех всичко както трябваше – тренировки, постоянство. Но с отдаденост и решимост, лека-полека, преоткрих себе си и от 1995-та до края на кариерата ми съумях да имам все добри сезони!

- През 2006-а изненадващо обявихте край на състезателната си кариера. Дълго ли го обмисляхте? Мнозина бяха изненадани…

- Бях го обмислял от 1-2 години. Исках да завърша кариерата си със спечелване на медал от олимпийски игри. През 2006-а вече бях на малко над 36 години, а олимпиадата беше вкъщи, в Торино. Щях да съм много доволен да приключа с медал оттам. За съжаление, не се получи. В края на сезона си направих равносметка и сложих нещата на кантара – на почти 37 съм, вече съм стар, постигнах това да съм най-добрият италианец, имам сериозни проблеми с кръста, отваря ми се възможност за автомобилни състезания, които винаги са ме привличали и си казах – май това е моментът да се оттегля. И така и направих, макар че не ми беше лесно.

- Колко различни вселени са ските и колите?

- Това са два свята, които си приличат много, защото нивото на напрежение е почти еднакво. Имат доста допирни точки – траекториите, скоростта, разчитането на пистата. Най-голямата ми трудност бе да имам други хора около себе си по време на състезание. В ските си сам, а в колата трябва да се оглеждаш постоянно напред и назад, защото конкурентите са там, за да те задминат. Другото трудно нещо ми беше концентрацията. Имам предвид, че нуждата от нея си е една и съща в двата спорта, но в ските я поддържаш за две минути, а в автомобилизма – половин час!

- През 2012-а влязохте в тренировъчния екип на хърватския национален отбор. Какво можете да ни разкажете за този период и за работата с Ивица Костелич?

- Искам да кажа: „Хвала, Ивице и хвала, Анте!“ Благодаря им, защото ми дадоха възможност да работя с отбор от висока класа. За мен бе чест! Винаги съм считал Ивица, сестра му и баща им за трима големи личности, много работливи и за мен бе удоволствие да бъда с тях. Натрупах ценен опит. С тях трудът се отплащаше. Те никога не се предоверяваха на модерните технологии, залагаха много на обикновени и традиционни системи за подготовка, но с постоянството и усърдието си в работата, успяха да постигнат значими резултати. Бяха доста критикувани в Световната купа и това ме разочароваше, защото знаех, колко много се трудят.

- Какъв съвет ще дадете на младите скиори, които Ви подражават и искат да достигнат Вашите постижения?

- Загатнах го в предишния отговор за Ивица. Работата се отплаща. Трябва да се работи, да се работи със страст. И на първо място – със сърце! Ако не ти харесва даден спорт, правиш нещата насила – по-добре го остави! Първото е да те запали, после идва трудът и трето е осъзнаването, че трябва от доста неща да се лишиш, доста да пожертваш, за да постигнеш резултати. Но и че въпреки всички тези усилия и лишения, може и всеки ден да работиш с усърдие и пълна отдаденост, но гаранция, че ще се изявиш, че ще станеш шампион, няма! Най-добрите са малцина, нужен е и късмет.

- Визуалната прилика с Алберто Томба ставала ли е някога повод за забавни ситуации?

- Считам се за късметлия, защото живях в ерата Томба! Ако моята кариера беше в различен момент, щеше да се развие по друг начин, но тя бе точно в ерата Томба и това ми помогна да се развия. Алберто даде много както на италианските, така и на световните ски. И не само заради факта, че печелеше толкова, а и че го правеше като шоумен, а това се харесваше доста на хората. За мен също ските бяха на първо място удоволствие. Винаги бях с усмивка на уста, шегувах се, заигравах се – мисля, че това допада на почитателите на спорта ни.

- Сред хобитата Ви са още футболът, тенисът, готвенето. Кой е любимият Ви отбор?

- Голям любител съм на футбола, но да кажем, най-вече като игра, а не на някой конкретен клуб. Все пак, съм фен на Ювентус, но не от най-запалените – да ходя с ултрасите и да викам. Обичам да гледам просто хубави мачове, но ако на терена е Юве, то подкрепям тях.

- А кой е любимият Ви тенисист?

- Роджър Федерер е много силен. Агаси беше тенисистът, който ми харесваше навремето – уважавам резултатите, които постигна, защото го направи с упоритост. Той „воюваше“ със своя баща, който беше твърде суров, но Андре успя. И в Италия имаме добри тенисисти. Ние имахме Паната, с когото наскоро направихме един съвместен телевизионен репортаж за ски. Той не ги умее много, но прекарахме един приятен ден заедно.

- Гледали ли сте най-добрия български тенисист Григор Димитров?

- Не, защото тенисът никога не съм го следял чак толкова много. Като цяло спортът по телевизията не го гледам много. Дори и ските, като малък, ги гледах рядко по телевизията. Не знаех дори имената на всички най-добри скиори. Не съм имал идол, това, което ми харесваше бе просто да карам и да бъда по-бърз от приятелите си.

- Ако сега имате възможност да ни сготвите нещо, какво би било то?

- О, със сигурност касонцеи по апмецански – типично ястие от Кортина. Това са равиоли с пълнеж от червено цвекло и картофи. Стават с един сладникав вкус, подобен на тиква. Много известно местно ястие и много любимо. Мога да Ви разкажа една весела история за тези равиоли. Баба ми ги приготвяше отлично и се „биехме“ да ни покани и нагости с тях. И тя, преди да замина за световното в Сиера Невада през 1996-а, ме покани у тях за вечеря. Не закусих, само и само да мога да изям повече равиоли. Имах навика да си броя, колко съм излапал и се спрях на 89! Една нормална порция има 8-10, 12 максимум. Но бяха толкова вкусни, че не можех да спра…Баба тогава ми каза: “Кой знае какво ще ти дават да ядеш в Испания. Я, си се наяж хубаво тук преди да тръгнеш!” Толкова ми харесаха, че аз на свой ред обещах – ако взема медал, ще го посветя на теб! Спечелих сребро в свободното спускане и го посветих. Всички вестници писаха – „медал, благодарение на касонцеите на баба Джована!“ И тя, когато ме е видяла по телевизията и е прочела пресата, заплакала от вълнение.

 - С какво се занимавате сега?
- Като гаранция за бъдещето съм отворил ресторант-пицария в центъра на Кортина. Нарекъл съм го „Чинкуе торри“ (Петте кули) на планините, които обгръщат града. Това ми е като гаранция за спокойно бъдеще. Все още, разбира се, използвам името, което изградих през годините и съм рекламно лице на няколко компании. Промотирам и световното първенство, което ще се проведе в Кортина през 2021 година. Освен това, преди 3 години, сформирахме ски-училище в Кортина, което носи моето име. Имаме 25 учители, самият аз се занимавам и то се развива добре.
        
- За какво мечтаете?
- Имам приятелка от 11 години. И тя е бивша състезателка по ски. Мечтая скоро да имаме деца, желаем го и двамата. В крайна сметка, животът без децата, сякаш няма толкова смисъл.