И днес Марин Бакалов продължава да бъде футболистът с най-много мачове в "А" група. Въпреки че вече повече от 15 години не е активен състезател, рекордът му от 454 шампионатни срещи продължава да бъде недостижим на върха. И може би ще остане такъв още дълго време.

Бившият дефанзивен полузащитник е една от емблемите на двукратния шампион на България Ботев (Пловдив), като има честта да бъде част от състава, записал със "златни" букви името си в "жълто-черната" история след престижни победи над европейските колоси Барселона и Байерн (Мюнхен) през 80-те.

Макар с родния си клуб така и да не стига до първото място в "А" група, съдбата все пак му се усмихва през 1990 година, когато вдига титлата на България с фланелката на ЦСКА. Днес, макар и встрани от футбола, Бакалов продължава да следи и да се интересува от всичко случващо се не само в любимия си клуб, но и в българския футбол като цяло.

За ситуацията у нас в момента, бъдещето на любимия си Ботев (Пловдив), епохалните победи над Барселона и Байерн (Мюнхен), незабравимия дебют с националната фланелка срещу Бразилия и един съкровен и до днес подарък, Марин Бакалов любезно говори пред Sportal.bg.

- Г-н Бакалов, как рекордьорът по мачове в "А" група вижда всичко случващо се не само в родния си клуб, но и в България като цяло?
- Гледайки как се развива футболът след прехода, определено не се намира в добро състояние – и на клубно, и на национално ниво, по ред причини. Основното е, че разрушихме всичко, което беше градено до 1989 година. Говоря за школи, спортни училища, спортни паралелки, бази и пр. Всичко това неминуемо даде отражение в подрастващото поколение. Масово липсват бази, а там, където все пак има такива, в повечето случаи са в окаяно състояние. След като ситуацията в много от клубовете в „А“ група е тежка, какво остава за тези от по-долните дивизии и по-малките градове. Факт е, че в последните години има няколко клуба, които предприеха правилната политика – Литекс, Лудогорец и Ботев (Пловдив). Виждате, че в Разград построиха много добра и съвременна база, в Ботев също тръгнаха по този път, но за съжаление проектът не успя да бъде завършен с построяването на стадиона. Все пак остава базата, която е на едно европейско ниво. Повсеместно липсва дългосрочна стратегия за развитие на клубовете, сигурно и стабилно финансиране, както и преследване на целите. Това е големият проблем. Има проблясъци тук-там, но те са краткотрайни, след което се стига до другата крайност – липса на финансиране, изпадане на отбори и т.н. Няма как всичко това да не се отрази на качеството на футбола…

- …и за нас остава единствено да честваме годишнини от знаменити победи над европейски грандове.
- За съжаление, е така. Всички наши звезди, които бяха част от невероятния успех през 1994 година, бяха лидери, водещи фигури в отборите си на запад - и Стоичков, и Пенев, и Балъков, и Лечков, и Костадинов. Нямаше как този отбор да не бъде на необходимото ниво. Междувременно имахме и много силни клубни отбори – Левски и ЦСКА се представяха чудесно в Европа. Разликата между големите, европейските клубове и нашите бе далеч по-малка в сравнение с настоящия момент. Всичко това се дължеше на една добра стратегия, методика, която се следваше и прилагаше в предходните години. Изградиха се множество качествени футболисти и личности и резултатът съвсем скоро бе налице.

- Къде се къса нишката между подрастващото поколение и мъжете? Защо все по-рядко се радваме на реализирани таланти? Защото такива имаме със сигурност, друг е въпросът успяваме ли да ги адаптираме, развием и пр.
- Липсва тази приемственост между опитните футболисти, които са „врели и кипели“ както в България, така и в Европа. Да дадем пример с Христо Стоичков. Ицо излезе навън, но вече бе играл с Георги Димитров, Стойчо Младенов и пр. – все футболисти на европейско ниво, от които може да се учи, от които може да получи правилните съвети. Отделно в момента липсва и самочувствие при младите момчета. Излизат навън, където ги очаква, не искам да казвам враждебна, но една наистина високо конкурентна среда. Всеки се бори за хляба си и няма как да разчиташ на някого.

- Смятате ли, че в Българския футболен съюз стимулира достатъчно клубовете да налагат собствени кадри?
- Виждате, че се опитват по някакъв начин да дават път на младите. Смятам, че това, което ще въведат като правило – да има един юноша до 21 г. сред титулярите в „Б“ група, трябва да се приложи и в „А“ група. В същото време ми е странно как ще се справят чисто финансово отборите, когато включат дублиращите си отбори във второто ниво на родния футбол. Става въпрос за нови големи разходи.

- Гриша Ганчев обаче продава млади таланти постоянно. Само за последните година-две изкара няколко милиона евро…
- Да, по принцип виждате, че в цяла Европа се търсят талантливи и перспективни футболисти в най-ранна възраст. Ако погледнем Ботев в момента, можем да кажем, че хубавото в случая е, че има някаква приемственост. Клубът разполага с качествени футболисти, от които да се учат младите – Иван Цветков, Мариян Огнянов, Томаш Иршак, Адам Стаховяк. Става въпрос за едно солидно ядро, което има опит на европейско ниво и което е съставено от абсолютни професионалисти. Шансът, който получават младите, е голям, дано успеят да го използват по най-добрия начин. Хубаво е, разбира се, да се залага на български кадри. Дори и в Лудогорец смятам, че ще настъпи такъв момент. До няколко години ще имат момчета от школата. Просто е нужно време, за да заработи тя, да се заимстват методиките, да се приложат от треньорите и да се канализира цялостният учебно-тренировъчен процес.
- Не е ли огромна сигнална лампа това, което се случва с Левски и ЦСКА в момента – наемници, които идват за 2-3 месеца и си тръгват с няколко хиляди евро неустойки?
- Това е много сериозен проблем. Но тук отново говорим за клубна политика. Според мен контролът трябва да е много голям. Да има едно специално мениджърско и скаутско звено към даден клуб, което изцяло да се грижи за интересите му. Иначе няма как да се случат нещата, след като на всеки шест месеца сменяш 2/3 от състава. Всеки чужденец, който пристигне, върви с парите, които са вписани в договора му. Трудно може да не му се плати. Дори и да се стигне до някакъв компромис, той отново е в сериозен ущърб за въпросния отбор.

- Нека обърнем на една малко по-позитивна страница сега. Споменахме европейските грандове по-рано. Вас съдбата ви е дарила с невероятен шанс – да дебютирате в ранна възраст за Ботев (Пловдив) и да се калите още като юноша в тежки сблъсъци срещу Барселона, а по-късно и срещу Байерн (Мюнхен). Какво е чувството днес, 30 години след тези исторически мачове?
- Неописуемо, наистина. Не може да се обясни, трябва да се преживее. Що се касае до мача с Барселона – никога няма да забравя тези две срещи. 1981 година бях все още в спорната школа на Ботев. Наложи се дори вътрешният министър да даде лично разрешение да пътувам до Испания. Бях наясно, че все още не съм титуляр, едва на 19 години и трябва да очаквам своя шанс. Вечерта преди мача старши треньорът Динко Дерменджиев ме извика в стаята, поговорихме и ми каза, че смята да ми гласува доверие сред стартовите единайсет следващия ден на „Камп Ноу“. Пита ме дали съм готов, а аз винаги съм чакал този момент. Бях категоричен, че съм готов и ще дам всичко от себе си, защото бях безкрайно амбициран. В редиците на каталунците имаше изключително силни футболисти. Спомням си, че седмица преди нас бяха привлекли централния нападател Кини, заради когото едва не стана война. Освен него в състава на Удо Латек бяха Алън Симонсен, Бернд Шустер и куп други звезди. Това, което помня и до днес, е, че до 20-та минута стояхме много добре на терена, изпуснахме три много чисти голови ситуации, а Барселона е голям отбор, който умее да наказва. В крайна сметка загубихме с 1:4. Реваншът в Пловдив бе голямо събитие за града. Два часа преди мача, когато отивахме към стадион „9 септември“, сега „Пловдив“, се шегувахме, че няма никакви хора по улиците и едва ли ще дойдат много да ни гледат. Когато пристигнахме обаче, стана ясно, че вратите на стадиона са затворени, защото той вече е пълен. Ние имахме самочувствието на отбор, който играе без страх и се опитахме да се надиграваме със съперника, независимо че бе Барселона. Георги Славков отбеляза много красив гол от пряк свободен, а малко преди почивката абсолютно редовен гол на Коце Костадинов бе отменен незнайно защо. Може би, ако резултатът бе станал 2:0, щеше да е друго, но…

Славков бележи от пряк свободен удар гол във вратата на Барселона

Колкото мача с Байерн (Мюнхен) – там бяхме на крачка от един огромен успех не само за нашия клуб, но и за българския футбол като цяло. Мачът в Мюнхен, въпреки че загубихме също с 1:4, до последните минути бе доста оспорван. При 1:2 обаче, се наложи на Димитър Младенов да получи медицинска помощ извън терена, Удо Латек междувременно направи няколко смени и това веднага даде резултат – трети и четвърти гол. Много тежка задача за реванша, но ние никога не сме се предавали. Бяхме много мотивирани преди ответния двубой в Пловдив и решихме да играем по-отворено, по-офанзивно. Поради тази причина се появих в игра в 60-та минута. Целта бе проста – да обърнем резултата в наша полза. Поведохме с 2:0 и настъпи истински ад за Байерн. Баварците просто не знаеха къде са, бяха в абсолютна безтегловност. Сега, години по-късно, когато се връщам назад, виждам, че е имало ситуации, които е можело и по-добре да отиграем, но така се е случило.

Макар и загубил равновесие, Коце Костадинов е точен от бялата точка

- Удо Латек най-добре знае какво му е било, след като подарява шампанско на Жан-Мари Пфаф на първата тренировка след мача в Пловдив, тъй като именно той е спасил Байерн от отпадане.
- Да, Пфаф наистина спаси много положения, но и ние, пак казвам, може би можехме по друг начин да подходим в две-три ситуации в края. Но дори и при това положение остава незабравимото удоволствие, че си се изправил срещу такъв голям отбор и си го надиграл. Ние просто не осъзнавахме каква сила е имал съставът на Тракия, а по-късно и на Ботев в тези години. Играехме и се забавлявахме. Бяхме изключително близки, като семейство. Имаше колегиалност и едно уважение между млади и стари. Взаимен респект, но и желание да се помогне един друг. Една отлична сплав между по-стари, опитни играчи и млади таланти. По-късно, в средата на 90-те, осъзнахме каква сила сме притежавали и какво всъщност сме постигнали.

- Тази липсва на уважение и колегиалност, на стратегия, това ли отличава днешният футбол у нас от този през 80-те, когато редица европейски величия, включително и действащ европейски шампион, са елиминирани от български отбори?
- Те причините са комплексни. Пак казвам, преди години имаше много училища, предприятия, окръжни групи, „В“ група бе много силна. Имаше голям избор от деца, които да се тренират и  да се развиват. Нашата методика преди години бе една от най-добрите.

- Малко след победата над Барселона идва друг приятен момент за вас - правите дебют с фланелката на националния отбор. Малко наши футболисти са имали възможността не само да дебютират, но да се изправят изобщо срещу Бразилия.
- Така е, този ден не мога да го забравя. И до днес ми е пред очите всичко, което се случи. Тогава бях едва на 19 години и имах силни пристрастия към Бразилия, към начина, по който играеше. Този отбор граничеше с гениалността с едно единствено изключение – не успя да реализира потенциала, с който разполагаше. Говорим за футболисти като Зико, Сократес, Фалка, Серезо… Дебютът ми бе незабравим. Играхме в Порто Алегре и загубихме с 0:3. Нашият състав бе предимно от млади момчета, които за първи път играеха с фланелката на „лъвовете“, докато за Бразилия това бе част от подготовката им за Световното първенство в Испания през 1982 г. Посрещнаха ни по уникален начин - около 3-4 хиляди души. Имаше огромен интерес и уважение към нас. Допирът до такива магьосници на терена е наистина страхотно изживяване. Това бяха световни величини. Зико бе невероятен футболист, но интелектът на състава бе Соркатес. Той бе истинският лидер на отбор. Така се случи, че след последния съдийски сигнал се озовах до него. Погледнах настрани и видях, че всички мои съотборници си сменят фланелките с тези на бразилците. Аз го погледнах, след което го помолих евентуално ако иска и ние да сменим нашите. За мое огромно задоволство той се усмихна, съгласи се и ми даде фланелката си. Изключително земен човек, а каква легенда само? Убедил съм се през годините, че големите личности са много земни хора. На следващата година Динко Дерменджиев пътува до Испания, за да гледа Мондиала, и когато се прибра започна да прилага бразилската методология – продължително владеене и разиграване на топката. Ние разполагахме с много технични футболисти и се стремяхме доколкото е възможно, да копираме именитите си колеги. Изпитвам носталгия както по техния стил на игра, така и по нашия, по това, което успяхме да преживеем за тези близо десет години.
- Сега, години след края на кариерата ви, всъщност кой е моментът, който бихте отличили? Този, който няма аналог.
- Не мога да кажа един конкретно. Все пак аз играх 19 години професионален футбол. Но мога да ги квалифицирам в няколко групи – в първата със сигурност влизат победите над Барселона, Байерн (Мюнхен), спечелването на Купата на съветската армия с Ботев и титлата с ЦСКА. Отделно съм имал възможност да играя срещу някои от най-добрите футболисти в света по това време. Доста дълъг списък, ако започна да ги изреждам – Папен, Уодъл, Зико, Сократес… Всички тези мигове се незабравим спомен и едно удовлетворение от миналото. Футболът винаги е бил голямата ми страст и се радвам, че съм успял да се докосна до най-доброто от този социален феномен.

Шампионският състав на ЦСКА. Бакалов е на първия ред, най-вляво

- Не би ли било добре, ако хора като вас по-често се връщат назад във времето и говорят с младите, като по този начин им показват, че много от нещата, на пръв поглед невъзможни, са напълно изпълними?
- Разбира се, че трябва да бъде така. Но това вече е клубна политика. Историята трябва да се зачита и уважава. Едни го правят, други – не. Има една неприятна тенденция у нас последните години – много хора си мислят, че футболът започва и свършва с тях, че преди това не е имало. А на клубно и национално ниво се вижда, че през 80-те и 90-те се е работило правилно и резултатът не закъснява – четвъртото място в САЩ.

- За финал, преди няколко дни Христо Стоичков дари копия на "Златната топка" и "Златната обувка" в Музея на славата на ЦСКА. Ако топката е единствена, то обувката трима българи са я печелили. За съжаление, единият от тях вече не е сред нас. Малко тъжна тема, но е хубаво да си спомним за Георги Славков и без повод. Как бихте описали Бенкса и ще имаме ли скоро родени голмайстори като него, Жеков и Стоичков?
- Мога да кажа, че с Жоро станахме приятели по-късно, когато се прибра от чужбина, когато заживя тук, в Пловдив. Първият ми досег с него бе през 1981 година, когато взе „Златната обувка“. Смело мога да заявя, че тогава стадионът се пълнеше заради него, защото ние все още не бяхме този така силен отбор. Имаше железен характер и бе изключителен реализатор – и с левия, и с десния крак. Едва на 22-23 години той вече бе звезда или по-скоро отношението на хората към него бе като към голяма звезда. Страхотен футболист наистина…

- Тогава да си пожелаем в най-скоро време четвърта „Златна обувка“.
- Дано!

- Г-н Бакалов, благодаря ви много за отделеното време и приятния разговор.
- Аз също благодаря. Успех и на вас, и на българския футбол.

Автор: Милен Николов